Поставяне под запрещение
Под запрещение се поставя лице, което не може да се грижи за своите работи, поради слабоумие или душевна болест.
Чл. 5, ал. 1 Закон за лицата и семейството (ЗЛС) обвързва наличието на юридическия критерий за поставяне на едно лице под запрещение от наличието на медицинския критерий – слабоумие или душевна болест.
Прилагането на правилата чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания (КПХУ) при липсат на конкретни мерки за прилагането им във вътрешното законодателство – защита на увреденото лице ще се даде, когато неизбежни ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на лицето, а следва да се цели недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение, или на трети лица, или на обществото, поради което чл. 5 от Закона за лицата и семейството е приложим дори и при действието на Конвенцията за правата на хората с увреждания, но правилата му следва да се тълкуват стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания.
Разпоредбата на чл. 12 КПХУ прогласява равнопоставеност пред закона на хората с увреждания, при спазване от страна на държавите – страни по конвенцията, на правилата за признаване на хората с увреждания като правни субекти, за признаване на правоспособност и дееспособност на хората с увреждания наравно с всички останали във всички сфери на живота, за предприемане на подходящи мерки за осигуряване на достъп на хората с увреждания до необходимата им подкрепа за самостоятелно упражняване на техните права, за осигуряване на подходящи и ефективни гаранции срещу злоупотреба и съответствие с международното право в областта на правата на човека при установяването на мерки, отнасящи се до самостоятелното упражняване на права от хората с увреждания, за предприемане на подходящи и ефективни мерки за осигуряване на равни права на хората с увреждания да притежават и наследяват имущество, да контролират собствените си финансови средства и да имат равен достъп до банкови кредити, ипотеки и други форми на финансово кредитиране, и да защитават хората с увреждания от произволно отнемане на тяхното имущество. За постигане целите на конвенцията и в частност за осигуряване равнопоставеността пред закона по чл. 12 от нея, в чл. 4 са предвидени общи задължения за държавите – страни по конвенцията да предприемат необходимите стъпки с оглед гарантиране и признаване на пълноценното упражняване на всички права и основни свободи за хората с увреждания без каквато и да било дискриминация по признак на увреждане, чрез приемане на всички необходими законодателни, административни и други мерки за прилагане на правата, признати по конвенцията, чрез изменяне или отменяне на съществуващите закони, правила, наредби, обичаи и практики, които установяват дискриминация срещу хора с увреждания и пр. Тази правна уредба за пълноценно упражняване на основни човешки права от хората с увреждания, създаваща основа за съвсем ново регулиране на обществените отношения, съществува едновременно с установеното по силата на чл. 5 от Закона за лицата и семейството правило за недееспособността, изискващо заместващо вземане на решения – правните действия на лицата, признати за недееспособни („които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи”), да бъдат извършвани вместо тях и от тяхно име от други лица, респективно – да е необходимо съгласие на други лица, освен за изрично посочени дребни сделки. Явно е, че за постигането на целите на конвенцията (да насърчава, защитава и гарантира пълноценното и равноправно упражняване на всички права на човека и основни свободи от хората с увреждания и да способства за зачитане на вътрешно присъщото им човешко достойнство – чл. 1, ал. 1 от конвенцията), при липсата на законови правила, уреждащи равнопоставеността пред закона на хората с увреждания, или при наличието на законови правила, допускащи отричане или накърняване на правата, признати по конвенцията, съответната държава следва да приеме всички необходими законодателни, административни и други мерки за прилагане на тези права, и да създаде законови гаранции за упражняването на правата от всеки. Посочената необходимост е съобразена и от Конституционния съд в решение № 12 по конст. д. № 10/2014 г., в което изрично се подчертава, че защитата на правата на хората с увреждания при съществуващите несъвършенства на цялостната законодателна уредба на режима, на който са подчинени последиците от недееспособността, е необходимо да се преодолее с приемане на съответното законодателство за режима на дееспособността.
Така и в Решение № 645 на Министерския съвет от 04.08.2016 г. за одобряване на законопроекта „Закон за физическите лица и мерките за подкрепа”, мотивите в предложението до Народното събрание за привеждане на правния ред в съответствие със стандартите на чл. 12 КПХУ са основани на необходимостта от отмяната на института на запрещението (ограничаване на дееспособността) и замяната му с комплекс от мерки, чрез които се оказва подкрепа на лицата със затруднения (увреждания) да упражняват правата си самостоятелно.
Не на последно място, хората с психически или умствени проблеми трябва да получават защита и подкрепа за самостоятелно взимане на решенията, вместо да бъдат лишавани от най-елементарни човешки и граждански права. С оглед на предприетите действия за реформа в института на запрещението и отмяна на същестуващото от 40- те години на миналия век запрещение, България трябва да отговори на изискванията на Конвенцията на ООН за правата на хора с увреждания, изискваща всеки човек да може да упражнява своите базисни човешки права.